Самодивската поляна

Все още беше рано за започването на танците,които щяха да огласяват цяла вечер долината,но аз бях тук.На красивата поляна,където растяха многобройни растения и имаше многобройни малки животинчета,като гущерите или скакалците.Стоях сама тук в очакване на появата на моя красив елен Пач,който трябваше да дойде от гората.А аз седнала върху един камък си тананиках мелодията която ме вдъхновяваше всяка вечер при моя танц.
Погледнах към луната и усетих малкия прхладен ветрец в косите си.После пак си затананиках мелодията...

Да си полубог е прекалено кофти. Особено когато имаш магарешка кашлица. Нищо не ти помага понеже хем си човек, хем не си. Луда работа!
Естествено, заръчаха ми да си набера някакви билки, които трудно се намират, нали целта е да ти се вгорчи живота на макс. Въпросните тревички растели на небезизвестната самодивска поляна. Запътих се натам, пеш както винаги. На уреченото място дремеше някаква мадама, доста оскъдно облечена, както успях да забележа, и се взираше отнесено в небето. Реших да се правя на джентълмен и тихомълком се промъкнах около нея в търсене не проклетото биле.

Замислена вдишах дълбоко,когато въздохът донесе и друго звичене от обикновенното тихо свирене на щурците.Затова разко се обърнах в посока на новия звук мислейки си,че това трябва да се Пач.Но за моя голяма изненада когато погледнах настрани това не се оказа еленът,а някакъв натрапник.Нарушител на всичките закони.И при това смелчага.На два пъти съм виждала хора,които са били на самодивска поляна вечерта.Единия беше жестоко обит заради това,че се подигра със святите ни закони и ги потъпка,а другия беше болен.Много болен и на когото дадохме цяр.Аз и моите сестри го върнахме към живота.Но този мъж,какво търсеше тук?Не сега беше времето да търси помощ.Сега беше времето,когато трябва да яздим нашите домашни любимци.А този господин...
-Хей,момче махай се от тук.
Провикнах се в опит да го изгоня,но после тръгнах към него.Можеше да не ме чуе и за мен щеше да е по добре да не крещя,а тактично да го изгоня.Затова огато г приближих достатъчно продължих:
-Не трябва да си тук.Махай се докато не са се върнали и не са те унищожили.
Предопредих го въвсем сериозно.

- Сори мамче, бера си билки за чай. Пък и голямото ти деколте не ме плаши. - съобщих й с най-сериозният си възможен тон. Хъх, жени, че пък и самодиви, че пък си и мислят, че ме плашат. Колко забавно. Идеше ми да се размея по прословутият си начин, но се сдържах - културата е важен благодетел. Хъх, мисля в комунистически лозунги.
Погледнах в краката си в търсене на билката и открих няколко стръчета от нея скрити в тревата. Наведох се и ги откъснах, прибирайки ги в една торба, която ми бе под ръка. Мадамата ме сматраше серозно и лошо. Какво бе, нямам пари да си купя, ще си бера и толкоз!

-Мамче?-изсъсках през зъби.-Ти некадърник такъв.Как смееш да ме наричаш по такъв начин!
Изкрещях му в лицето.После се доближих до него и леко го блъснах.Този ме изкарваше извън релси.Как смееше да ме обижда?!Да не съм му някаква...Леко си разтърсих главата от мислите,които ме заляха.Този нахалник нямаше да бере повече от тези билки.Нямаше да му позволя!Изправих се пред него и му съобщих:
-За да береш от тези билки първо трябва да минеш през мен.А уверявам те-няма да ме победиш толкова лесно.
Пламачетата на дивото в мен си даде думата.Бях готова да се бия.Стиснах пръстите си в юмрук и се приготвих за схватката.Този нямаше да мине току така през една самодива без да си понесе последствията.

- Виж, моме, изял съм толкова бой през живота си, че ако го предлагаха на шведска маса преспокойно щеше да нахрани целият китайски народ и щеше да остане за индийците. - свих рамене и се върнах към брането на билки. Наистина, беше забавно някой да ме плаши с физическа саморазправа, все пак аз бях шампион в тежка категория на понасянето на ритници и шамари.
- Какво? Все така в поза тип "на зор съм" ли ще стоиш или ще се върнеш към сматрянето на луната или там каквото правеше...

Незнаех какво да кажа.Този май нещо не разбираше от дума!Затова май тук щеше да е по-добре да действам отколкото да стоя и да търпя този нехрани майко.Затова веднага хванах ръцете му като силно ги стиснах,че ако се опита да се измъкне да не му е толкова лесно.
-Нахалник.Не трябваше да се захващаш с нещо,което не е за теб!
И се опитах да го накарам да тръгне към гората.Този нетрябваше да си навира трън в гащите.

Ох, не обичам да ме пипат непознати. Особено неприлично облечени женски насред някаква поляна със странна енергия. Кой знае какво може да ми стори - от боя й не ме е страх, но жените изпращат смесени сигнали и току-виж решила, че иска не бох ами нещо друго. Използвах малкото си козче, което винаги държах скрито в ръкава - телепортацията.
За секунди изчензах от хватката и полезрението й. Ами така де, не съм виновен, че се държи нахално. Аз просто искам да си излекувам кашлицата, а тя иска да ме пердаши, ама, че отношение, еманципацията дойде в най-неподходящото историческо време.

Стоях и гледах като попарена с вода от изчезналата фигура.До преди момент този стоеше пред мен и се правеше на идиот,а сега...пуф!Няма го!Изчезна!Колко интересно.Да не се е телерпотирал?Ама как като не е магическо същество?Или може би е...Неее.Ние магичните същества сме по елегантни,по-вълнуващи.Мирни и спокойни.Разбира се има и леки изключения,ама като онзи пък няма такива.
Тогава се сетих че трябва да е някъде наоколо.Започнах да го търся с поглед и да вървя във поляната като същевременно се опитвах да не съм много шумна.А имаше и нещо друго.Може би господин "Аз съм идиот" наистина си беше тръгнал и беше послушал съвета ми.Ако е така добре е направил,ако ли не...да се стегне.
-Хей тук ли си все още?-провикнах се за всеки случай.

Емилия се чувстваше невероятно почетена, че се намираше в това легендарно място. Чувстваше се още по-горда от факта, че беше дошла с цел и я беше изпълнила. Имаше нужда от билка, която можеше да се намери само тук и една от самодивите ѝ я бе дала. Не и без да заплати съответната цена, но я имаше. Сега трябваше да си тръгне по живо по здраво, по възможно най-бързия начин, защото чистите магически същества наоколо едва ли щяха да толерират присъствието ѝ още дълго време. Тя се приближи към дървото, от което се бе появила и играеше ролята на портал между мястото където живееше и тази магическа местност. Тя прилепи ръката си за него и започна да изрича думи на древнославянски. Първо лек ветрец разлюля листата на дървото, а после и самото то се разстресе. Порталът се отвори.

Ауч! Това си беше грубо. Не стига, че си отварят портали, ами ме и засмукват в тях, еми чудесно. Сега не стига, че ще кашлям като магаре, ами ще ходя с натъртено цял месец. Просто ще си лепна на челото табелка "Късметлията", може и пък да ме вземат в римейка на филма, на бас, че ако се залижа съм по-готин ит Ръсел Кроу.
Естествено, изтърсих се като чувал с крадени ябълки в нечий чифт дамски нозе. Погледнах нагоре и се опулих, ама че работа.
- Оу, ти си тук.

-Брех не думай!
Отвърнах му аз като ме напуши на смях.Не стига че му бях бясна,ами сега и го държах.Добре че не съм кекава.Пуснах го да си допадне и продължих да се смея.Разликата този път беше,че се смея със сълзи.Клекнах до него и го хванах за брадичката.Започнах да въртя главата му на ляво и дясно да я поразгледам,като все още се подхилквах.Ударих му лека плесница,която по-скоро приличаше на потупване по бузата и му се усмихнах.
-Е,щом главата ти е здрава няма за какво да се тревожа.Синините и натъртванията които си получил ще заздравеят бързо,като на кученце.
И отново избухнах в неконтролируем смях.

Емилия явно беше придобила и нова дарба - невидимост, или просто това място наистина и влияеше по много странен начин. Вече и ставаше ясно защо беше толкова легендарно, наистина объркваше и променяше сетивата на всички същества. Дори имаше легенда, че ако обикновен смъртен стъпи тук ще се превърне в камък.
- Мисля че говореше на мен - спокойно изсъска през зъби Еми (похвално и доста трудно за овладяване изкуство), беше готова да хване ръката ѝ, посегнеше ли му още веднъж. - Той е моя собственост, не ти препоръчвам да я повреждаш...

Поизправих се, охкайки заради болежките от натъртеното. Ама че работа, скоро можеше да стана свидетел на женски кеч от тежка магическа категория. Жалко, че не си бях приготвил пуканки.
- Мхм, говорех на нея. - оптвърдих кимайки. Не можех да се начудя на факта, че Ем е тук. Защо въобще бе дошла? Приведох поглед смирено като сритано пале и се върнах към брането на билката, която уж трябваше да ми помогне срещу магарешката кашлица.

Емилия го погледна косо.
- Защо късаш от тревите на самодивите? Точно колко тъп можеш да си? Тук наказват за това! И законът е малко повече практикуван отколкото в човешката ни реалност! Какво искаш? Да останеш без ръце? Като се замисля, идеята не е лоша. Взех каквото ни трябваше за кашлицата ти, събирането на случайни билки само ще влоши нещата. Ти по-добре започвай да мислиш защо точно трябва да оставя ръцете ти. - По дяволите, действието на отварата започваше да преминава, бе изгубила прекалено много време, опитвайки се да се договори за билките, които трябваха на НЕГО, а сега ТОЙ щеше да прецака всичко. Прекрасно, просто прекрасно.

- Да, господарке. - мхм, полубог или не, при мен все пак важеше всеобщото за нашите земи правило, а именно "Който плаща поръчва музиката". Бях живял по този начин доста дълго време и това не бе първият ми гаф, който водеше до подбна експлозия от нейна страна. Замълчах, давайки знак, че изпитвам вина и угризения. Прехапах долната си устна, мислейки за подходяща причина и извинение, което щеше да проработи.

Емилия започна да се чуди защо въобще се беше опитала да му помогне, защо изобщо бе заложила живота си на риск, за да може да го отърве от едната му кашлица. Естествено, съществуваше опасността да се разболее още повече, а почти нищо от отварите не му действаше. Пък и се беше разболял заради нея. Загриженост. Отварата все още действаше. Имаше още малко време. Протегна ръката си и разчорли косата му. Обожаваше тази замислена физиономия, да, той си заслужаваше тревогите.
- Внимавай, не искаш да се разраниш, нали? - Емилия погледна към портала. - Скоро ще се затвори, заклинанието няма да трае дълго, побързай, не е добра идея тук да използваш телепортация.

Вдигнах поглед към нея, като в него се четеше смесица от учуване и щастие. Откога тя изпитваше чувства като загриженост и угризения. Все пак беше мило от нейна страна да дойде тук, за да ми набере билки за отвара. Изправих се и се подчиних на заповедта й като послушен роб. Преди да използвам портала прекарах ръка през косата си, тя знаеше колко мразя някой да ми разваля прическите и се възползваше от този факт. Е, прическата ми бе фатално опорочена от нейният внезапен изблик на милост - нямаше поправяне, но вече спокойно можех да очаквам световен катаклизъм, защото подобно отношение се случваше по-рядко от Апокалипсиса.
- Благодаря ти за загрижеността. - изрекох с половин глас, сякаш ме бе страх, че ще ме чуе, защото....ами, беше ме страх, че ще ме чуе.