Квартал Драгалевци (18+)

Емилия се загледа в маникюра си, винаги правеше така, когато не беше съвсем сигурна какво да каже или да направи. Беше съсипан, тотално изпилен в кожата на опонентката ѝ.
- Да се надяваме да се разкара бързо - тя вдигна погледа си към него. Оо, страхотно, знаеше си, че не трябва да му позволява да прави това. Вече я гледаше Така. Все едно я разбира. Много мразеше този поглед тип "Бил съм там, правил съм това". Мислеше се за всезнаещ. Искаше да изкара това всезнание през носа му. Все пак наистина не беше в настроение за дразки достатъчно за едно вечер. - Ами, можеш да се връщаш в леглото - Емилия се запъти към вратата и тъкмо да натисне бравата, като че ли забравила нещо се обърна и допълни. - Благодаря, че се погрижи. Не че имаш много избор де...

Защо винаги, ама , винаги преебаваше нещо толкова хубаво само с две прости думи. Не можеше ли да си прехапе езика поне веднъж?! Не дадох вид, че съм се раздразнил, поне не външно, защото вътрешното ми негодувание беше факт и половина. Станах от леглото, не можех да се въргалям повече. Колкото повече стоях тук, толкова повече ме дразнеше колко съм безпомощен пред тъпата магарешка кашлица.
- Ще поизляза мъничко на въздух. - съобщих й докато минавах през хола, за да си взема якето.

Емилия тъкмо обличаше сатенената си нощница. Наистина навън беше доста студено, но вътре си беше доста топло. Тя мина покрай него в хола.
- По-добре си вземи по-дебелото, навън е доста студено, а и на всичко отгоре си болен! Не разбирам какво искаш, някаква богочовешка пневмония ли да хванеш... просто ти се чудя на акъла. Прави каквото щеш, аз отивам да спя. - Леко се бутна в него точно, когато се разминаваха, излезе от хола и влезе в спалнята си, където най-накрая щеше да се сгуши между топлите завивки.

След краткият ми и осеян с препятствияст гуляй естествено се върнах вкъщи. Разхвърлях дрехите си на всички страни и се пльоснах на леглото. От никъде не се чуваше шум, явно Емилия бе излязла някъде. Пуснах си музика, чийто саунд можеше преспокойно да събори Берлинската стена - бабката от долния етаж ей сега щеше да довтаса да ми чете конско за правилата, които има във входа, а на мен щеше да ми е все едно. Зачудих се дали има нещо за ядене, освен отровният буламач на Ем... Едва ли, тя упорито държи да спазвам строга диета, за да не си загубя формите.

Още когато паркира бугатито си пред кооперацията, можеше да чуе че Явор слуша музика. По дяволите, мразеше да го прави, когато нея я нямаше, защото Иванова от долния етаж идваше да ѝ се разправя. Дърта кранта. Ем се качи по стълбите и вече достатъчно близо, използва сонокинезата за да не се чува музиката из цялата сграда. Твърде късно, Иванова я пресрещна. Както винаги носеше очилата си 5ти диоптър и си беше сложила нелепо червено червило.
- Млада госпожице, гаджето ви пак е надул тъпата му музика!
Емилия я изгледа тъпо.
- Подайте жалба...
- Аа, жалба ще ви подавам - все едно ще има ефект... по-добре да спре, иначе ще накарам някое циганче да ви подпали вратата!
- Добре, госпожо, ще говоря с него... извинете.
Емилия я подмина и се качи в асансьора. Това говедо Явор, колко пъти му беше казвала, но не, той винаги трябваше да ѝ прави мръсно.
Влезе и заключи след себе си апартамента. В момента, в който пристъпи в коридора вече музиката беше усилена до дупка. Защо слушаше хубава музика, обаче... да беше чалга, до сега да го е пребила до смърт, но не, той слушаше ММ. Все пак беше повече от бясна. Тъпата бабичка беше заплашила да ѝ подпали апартамента. Тя блъсна вратата на стаята на Явор и отново използвайки силата си заглуши музиката.
- Заради теб Иванова от долния етаж заплаши да подпали тъпата врата, знаеш колко е изкуфялаа, като едното нищо ще го направи! Толкова ли не можеш да слушаш на нормална силна, отрепке?!

Тъкмо се бях качил на нощното шкафче и правех умопомрачително соло с метлата, когато в стаята връхлетя като ураган Ем. Изглеждаше по-бясна от обикновено - в очите ѝ се гонеха светкавици. Уляля, здравата съм го загазил. Слязох от шкафчето и спрях музиката, гледайки към нея с виновната физиономия на пале, което е изяло вечерята на стопанина си.
- Извинете, господарке. - сведох поглед почти свенливо и се приближих с бавни стъпки към нея.

Щеше да падне от смях, когато го видя на шкафа. Той наистана обичаше проклетата метла. Трябваше да я изгори... и да му купи китара, беше го чувала, можеше да свири. Но в момента беше бясна и хич не ѝ беше чак толкова забавно. Тръшна вратата с все сила за да се затвори и две три неща от близкия рафт паднаха. Емилия пристъпи към него. Обхвана с ръка врата му и го погледна яростно.
- Извиненията ти не тежат и пукната стотинка! Милиони пъти съм ти казвала! В момента направо ще те удуша!
Емилия затегна хватката си.

В началото беше възбуждащо да видя стихията, бушуваща из цялото ѝ същество. Намирах нещо еротично в начина, по който се движи, мисли и действа в ситуации като тази. Обожавах властната ѝ натура до момента, в който хватката на ръката ѝ стана далеч по-сериозна от обикновено. Усетих дробовете си празни и хриптящи, докато се борех за глътка въздух.
- Милост, господарке, милост, моля ви... - изрекох с последни сили, опитвайки се да я омилостивя..

Емилия се загледа в него. Беше бясна, прекалено бясна. Отварата беше отслабила действието си. Цялото ѝ желание да го предпази и да се грижи за него се беше изпарило. Но не и желанието за него, никога желанието. Не можеше да разбере какво имаше в Явор, което предизвикваше това действие. Помнеше първия път, когато си бе взела играчка като него, не издържа дълго. Накрая свърши в интензивното с изтрита памет и без тъпанчета. На Явор не можеше да причини чак такова нещо, дали беше защото бе полубог или заради нещо друго, не можеше да си обясни. Но обичаше да го наранява, просто не фатално. Тя отхлаби хватката си за да може да си поеме дъх и да говори. Да, това харесваше... дори когато го нараняваше, в очите му виждаше някакво странно желание за нея. Това събуждаше подобно и в нея.
- И защо пък ще заслужаваш нещо като милост, отрепке?

- Защото вие сте милостива господарка и не ме карате да страдам излишно... Защото искам да се подчинявам само и единствено на вас... - поех дълбоко от така нужничт ми въздух, кой знае какво можеше да и хрумне се направи в този момент. Нямах идея какво друго да добавя, а това съвсем не изглеждаше достатъчно - виждах ураганът все още да бушува в погледа ѝ, който ме наблюдаваше с насмешка отвисоко.
- Обичам ви, господарке... - добавих нямо, молейки се на ум това да е верният ключ към нея.

Емилия се намръщи при първите му думи. Копелете смееше да я лъже в очите. Била тя милостива - трънки! Как въобще си позволяваше да я обижда така?! Последвалото я успокои... понякога се притесняваше че може да си намери нормална работа и тя щеше да трябва да си намери някой друг, а това не беше лесна задача. Усмихна се и вече ръката ѝ по-скоро нежно докосваше врата му, отколкото да го държи в смъртоносна хватка. Все пак не беше достатъчно, той имаше нужда от наказание, за това че ѝ съсипваше живота прекалено често. В главата ѝ започнаха да се въртят идеи.
Последните му думи я разсмяха. Кискаше се зловещо.
- Ти сериозно ли си мислиш, че това ще мине... И какво от това? - Прихването ѝ спря, другата ѝ ръка се спусна по кръста му и го цапардоса по задника.

- Накажете ме, господарке, аз заслужавам наказание.... - вече нещата започваха да стават приятни и забавни. Опиха се да запазя на лицето си виновната физиономия, макар по лицето ми да се прокрадваше доволна и лукава усмивка. Изсумтях уж недоволно след посегателството към задника ми, но тя знаеше, че ми харесва... Когато тя отхаби хватката си съвсем паднах на колене в краката й, а в цялата ми поза от километри можеше да се прочете покаянието ми.
- Бях непослушен и лош роб. Готов съм да понеса наказанието си..

- Непослушен? Малките деца са непослушни! - При лика му в краката ѝ нещо в нея се събуди. Обичаше, когато прави така. Караше я да се чувства специална, невероятно специална... и могъща. Онази искра се пробуди и по цялото и тяло се разля приятна топла вълна. Емилия се наведе и доближи устните си до ухото му, така че дъхът и известно време да погали кожата му. - Като малко момчнце ли искаш да бъдеш наказан? Ще ти хареса ли да бъдеш натупан като такова?
Ем се усмихна и приближи устните си към врата му, облидвайки устните си.

- Както моята господарка сметне за добре. Аз съм бил непослушен, нека тя реши какво заслужавам. - кожата по цялото ми тяло настръхна, когато дъхът ѝ пропълзя покрай ухото ми. За момент бях почти сигурен, че ще ме захапе докто не останат видими следи, но явно Ем се отказа в последния момент. Притворих очи - това изостряше сетивата ми за предстоящото - и се отдадох на сляпото усещане на извратена възбуда, което ме бе обзело. Не знаех какво ще прави с мен, но усещането за неизвестност допълваше коктейла от емоции, който ме бе обладал.

Ем съвсем леко докосна основата на врата му с език. Усети как малките косъмчета там бяха настръхнали. Тя се отдръпна леко.
- Значи се оставяш изцяло в моя власт? - тя седна срещу него на земята, като постави ръцете си зад себе си за да се подпира. - Умно, пале...
Остави си няколко секунди за да се наслади на гледката - Явор, коленичил разкаяно на земята. Беше безценно. Прехапа долната си устна и макар и това да бе присъдата, от устните ѝ звучеше предизвикателно и иронично, с насмешка в същото време.
- Свали си дънките... - повдигайки се на ръце се приближи към него. - И... ми дай колана...

Като умно и послушно пале не възразих и изпълних доброволно и с желание нареждането на Емилия, която стриктно и с кос поглед следеше всяко мое движение.
С нескрито нежелание породено от мързел се изправих. Бавно, почти флегматично разкопчах колана си и го измъкнах от гайките на дънките. Побавих се минутка пред да плъзна ръка по копчетата и ципа на дънките и да ги разкопчея, а след като го свалих, с едно движение ги запратих на другия край на стаята. Върнах въпросителен поглед към Ем, за да получа още инструкции.
- А сега, господарке?

Eмилия се усмихна и взе колана. Преви го на половина, после още веднъж.
- Държиш се като непослушно малко момченце, трябва да бъдеш наказан като такова. - Емилия се поизправи и застана на колене. Движеше се като хищна котка, обикалящи жертвата си. - Коленичи пред леглото и постави лактите си върху него. И... - замислено добави тя - отрепке... поразтвори краката си.
Емилия стисна здраво колана в ръцете си и за пореден път се усмихна лукаво в очакване на идващото.

Не бе споменавала нищо за бельото, затова не предприех нищо. Следвах стриктно указанията, които Емилия ми бе дала и то по-хрисимо от всякога. Посто бях в настроение за това сега, а не както обикновено - да се чувствам безразличен или раздразнен.
- Да, господарке, накажете ме, бях едно наистина непослушно малко момче.... - изрекох, докато нагаждах ръцете и краката си в удобна поза, в която да мога да издържа на всички извратени посегателства над моята крехка особа. Разкрачих крака доколкото ми бе удобно и зачаках първото действие от нейна страна.

Емилия бавно прилази зад него. Прилепи се към тялото му. Като че ли позата беше обърната на обратно. Традиционно жената трябваше да е на негово място. Емилия можеше да усети властта в ръцете си. Можеше да усети как той гори. Харсваше ѝ колко въодушевен бе в момента, не винаги беше така.
Първо малко удоволствие, после болка, после отново... Ем спусна ръцете си по тялото му. Движеше се бавно. Накрая пръстите ѝ закачиха горния край на боксерките му. Ем първо пъхна едната си ръка вътре, след което чак смъкна мабко бельото, достатъчно че да открива задните му части.
- Да, наистина си... - Тя целуна врата му и леко го захапа. След което се отдръпна. Хвана здраво колана. Прегънат на четири нямаше да болеше прекалено много или да остави рани... най-много да се зачерви по-силно. Замахна с ръка и го удари, наслаждавайки се на звука.

Като че ли за пръв път от много време нямах търпение да се отдадем на извратените ни забавления. Понякога смятах тези неща за един вид рутина, която ми е досадила до толкова, че ми се повръща от нея, но точно в този момент целият горях в пламъка на непреодолимо желание.
Видях крайчеца на колана, сякаш на забавен кадър, да лети към мен. Прехапах устни, не за да спра звука, който неминуемо щеше да се откъсне от гърлото ми, а заради пулсиращата жажда. От гърлото ми се изви тих стон на приятна болка когато кожата на колана докосна с плясъм моята. Бях с гръб и не мовех да видя лицето на Ем, но можех да помириша насладата и извратеното удоволствие, което тя изпитваше.

Емилия се наслаждаваше на властта, която ѝ носеше това просто действие. Да го има в ръцете си, да знае, че той зависи от нея, не знаеше дали има нещо по-сладко от това. Тя постави ръката си на врата му и я бутна, така че го притисна в леглото. С коляното си раздалечи още малко краката му. Искаше да усети напрежение. Тя навлажни устните си.
Удари го още няколко пъти. Мястото започна да се зачервява. Ем остави камшика на страни за малко. Прилепи се към него, хвана тениската му и я забра нагоре.
- Мислиш ли, че ти стига, нещастнико? Мислиш ли, че си понесе наказанието? - Тя се засмя.
- Вдигни си ръцете, - заповеднически прошептя тя в ухото му.

- Стига ми, господарке... - чудех се как ли щеше да реагира на този отговор. Въздухът около мен бе наситен с нейното желание да доминира над мен, да бъде лоша, да ме подчини, едва ли щеше да се откаже толкова лесно. Знаех, че не би ме наранила фатално, поне не и с чисто съзнание, затова бях спокоен. Вдигнах ръце като наказан ученик, за да може Емилия да съблече тениската ми и останах в тази поза мълчаливо, очаквайки с разгарящо се нетърпение нейното следващо действие. Не можех да отрека, че да усещам обувката й между краката си бе едно от най-еротичните неща в цялата ситуация.

Eм отдели няколко секунди да се порадва на гърба му. Доста добре се беше пооформил. Когато за пръв път се бяха запознали беше доста по-разпуснат. Тя се зарадва на творението си.
- Как смееш да си мислиш, че да се разминеш толкова леко ти е достатъчно! Нима не ти харесва как се отнасям с теб? - Пръстите на Ем се плъзнаха по врата му, по шията, към брадичката. Леко завъртя главата му към себе си. Имаше нещо странно в него, което я караше да го желае по неописуем начин. Тя грубо целуна устните му. Бързо се отдръпна, хвана колана и го удари начесто няколко пъти по гърба доста по-силно отколкото беше преди малко.

- Не, господарке, отнасяте се с мен така, както заслужавам.. - отговорих аз на един дъх припряно след нейната умопомрачителна целувка, която уби и последните ми останали мозъчни клетки. Въздъхнах в знак на отчаяните от факта, че нещо толкова хубаво бе свършило толкова бързо. Преди отново да се заеме да плющи по мен с колана погледнах в очите й за пореден път. Исках да прочета изписаното в тях удовлетворение. Тъкмо щях да изохкам за пореден път след покушението на колана по гърба ми, когато той неочаквано се изплъзна от ръката й и ме цапардоса през устата. Болката ме накара да изоставя позата на накзан ученик и да покрия разкървавената си устна с ръка.

Не! Не лицето му! Как можеше да е такъв коцуз?!Ако беше изпълнявал заповедите - това нямаше да се случи. Сега красивото ѝ творение беше разранено по лицето! Каквото и да правеше, Ем винаги пазеше лицето и ръцете му.
Тя въздъхна тежко и остави колана. Беше видимо бясна и искаше да го нарани още повече, но ако продължеше току виж го развалеше завинаги. Не разполагаше с достатъчно сила, че да използва заклинания върху него. Пък и нищо не му действаше нормално така или иначе. Емилия го хвана за косата, дръпна се, а заедно с това и него, обръщайки го към себе си.
- Ах, ти, да ме побъркаш ли искаш?! - Тя хвана лицето му нежно в ръце и се загледа в раната. Щеше да се подуе, да отече... Безименният ѝ пръст леко изтри кръвта от устните му. Веднага се появи нова. Трябваше да вземе аптечката, не вожеше да си позволи да го развали... да трябва да излиза с него като е с белези, само че едно простичко желание надделя. Тя отми още малко от кръвта с целувка.